Две

...все повече усещам загубата на заинтересованост у него към мен. Днес в рейса до него седна момиче, което беше с друга. Усетих как погледът му се плъзна по мен, но не спря, а продължи към другата. Закова се върху нея. Той искаше да знае как се казва тя. Искаше да изпие съдържанието и. В този момент ми се дощя да се затворя за него. Да се скъсам от вътре, да изгоря и да се превърна в пепел. Знаех, че краят наближава. Знаех, че рано или късно той ще ме остави при другите, но се страхувах. Страхувах се, че не съм го заинтересовала дотолкова, че да ме иска втори, трети или четвърти път. Щях да се превърна просто в поредната - стара, захабена, забравена...

Едно

...още един безумен ден на работа е пред своя завършек. Човек винаги може да разпознае края на един работен ден. В минутите преди 18:00 часа всеки се оглежда нервно, симулира работа, подрежда удивително бавно и в същото време без никакъв умисъл вещите на работното си място. Какво правех аз ли? Аз го гледах. Това е, което правех в осемчасовата смяна. В редките моменти, когато работата беше по-малко, той също ме гледаше. Но аз имах нужда от повече внимание. Затова и нямах търпение да приключи работния ден. Да усетя топлината на дланта му върху себе си, водейки ме към стълбището, после към изхода, бариерата, спирката, рейса...

Именно в рейса, и четирдесет-минутното пътуване, той намираше време за мен. Очите му ме изпиваха от горе до долу, а върховете на пръстите на лявата му ръка преминаваха нежно по изразените ми черти, докато ме прикрепяше нежно, и в същото време уверено с дясната. Аз бях изпълнила неговото съзнание. Това бяха минутите, в които аз бях изцяло негова, а той - изцяло мой. Това бяха минутите, в които той гледаше мен, а аз...

слагам начало на

Готово. Направих си блог. Имам идеи, относно какво ще пиша в него, обаче не съм се замислял, каква ще е първата публикация. Едвам се сдържам да отворя десетина чужди блога и да видя, какво аджаба са писали хората в първата си драскотевица. Я да видим... Блоговете на двама мои приятели започват, съответно единия с откъс от "Вероника решава да умре" на Куельо (един много вълнуващ откъс бих добавил), а другия е написал нещо подобно, на това което пиша аз в момента... само че по-тъпо хахаха. Отказвам се да отварям блогове на други хора. Споделих на няколко човека, относно новосъздаденото нещо. Ето реакциите им:
The Fat Ninja (15:47:16 24/10/2008)
Napravih si blog...
simeonka (15:47:26 24/10/2008)
О_О
simeonka (15:47:49 24/10/2008)
дай линк
...
The Fat Ninja (15:47:50 24/10/2008)
Gotovo napravih si blog...
Kiril (15:48:19 24/10/2008)
и ся кво :)
Kiril (15:48:22 24/10/2008)
ПОЧВАМЕ ЛИ СЕ
The Fat Ninja (15:48:34 24/10/2008)
da
Kiril (15:48:41 24/10/2008)
ицон!
...
The Fat Ninja (15:47:42 24/10/2008)
Napravih si blog...
Oggi-og Ogata (15:48:01 24/10/2008)
oho
Oggi-og Ogata (15:48:03 24/10/2008)
dai link
...
The Fat Ninja (15:58:36 24/10/2008)
napravih si blog
Lino (15:58:46 24/10/2008)
дай линк
...
[16:00:21] Калин® says: napravih si blog
[16:00:07] strangerbg says: ahha daj go
[16:00:10] strangerbg says: be bloger
[16:00:12] strangerbg says: ti nali ima6e predi
[16:00:21] Калин® says: minalo vreme

Небивал интерес. Дано им е пак толкова интересен, и когато получат заветния link. Истината е, че правя този блог, защото искам да засегна някои социални теми. Да си излея мислите някъде. Предполагам, че няма да се затормозявам с расизъм, политика и терминално болни. Само простите нещица, които се случват на човек докато ходи по улицата, вози се в рейса или седи в офиса.